Системата за финансово управление, насочена към постигане на конкретни стратегически и тактически цели на държавата, е изградена върху основата на финансовата политика, която е неразделна част от икономическата политика. Финансовата политика е съвкупност от методологични принципи, практически форми на организация и методи за използване на финансите. На практика тя се осъществява чрез приемането на система от държавни мерки, разработени за определен период от време, за мобилизиране на част от финансовите ресурси на обществото в бюджета и ефективното им използване за изпълнение на функциите на държавата. Нейното прилагане се осъществява чрез набор от бюджетни, данъчни и други финансови инструменти и институции, на които са предоставени съответните законодателни правомощия за формиране и използване на финансовите ресурси и за регулиране на паричните потоци.
Като неразделна част от икономическата политика финансовата политика трябва да бъде насочена към осигуряване на икономически растеж, социален мир и значимост на държавата в международната общност. В контекста на финансовата глобализация в съвременния свят, с относително свободното движение на капитали и други ограничени ресурси, финансовата политика на която и да е държава не може да се изгражда изолирано и да отчита само вътрешното състояние на икономиката. Тя трябва да се ръководи и от съответните изисквания и стандарти на международното финансово право и международните финансови институции.
Съдържанието на финансовата политика се определя от:
- подходяща теоретична рамка и разработената на нейна основа концепция, регулираща ролята на държавата във финансите;
- разработване на ключови насоки и цели за постигане на макроикономически показатели, осигуряващи баланс на държавните приходи и разходи за текущия и бъдещия период;
- прилагане на практически мерки за постигане на тези цели, използвайки целия набор от финансови инструменти и държавни институции.
Съвременната история познава три основни вида финансова политика: класическа, планово-директивна и регулаторна. Всеки вид финансова политика се е основавал на съответните икономически теории.
Класическата теория на практика е отреждала на държавата „ролята на нощен пазач“. Според „класиците“ основата на финансовата политика е постигането на пълна свобода на пазарните отношения, а пазарът се очертава като основен регулатор, осигуряващ икономически растеж и балансиран баланс на ресурсите на обществото във всички случаи. Държавата трябва да осигури функционирането на пазара чрез определени правни норми, стремейки се да минимизира всички държавни разходи, които представляват допълнителни разходи за предприемача.
Планово-директивната теория набляга на принципа на плановите отношения и системата от директивно планиране и разпределителни функции на държавата, основани на стриктно спазване на планираните показатели за икономическо развитие. Това осигурява преобладаване на физическите показатели на плана, последвано от преразпределение на паричните ресурси в рамките на системата на публичните финанси, държавните предприятия и секторните министерства в строго определени от плана пропорции. Това също така предвижда строга централизация и преразпределение чрез държавния бюджет на значителна част от създадените в икономиката финансови ресурси. Тази система е строго фокусирана върху вътрешните финансови ресурси на страната, игнорирайки международното движение на капитала с изключение на държавните заеми.
Регулаторната теория, базирана на икономическата теория на Дж. М. Кейнс и неговите последователи, приема, че държавата трябва да се намесва в цикличното развитие на икономиката чрез определени финансови и кредитни инструменти (бюджет, данъци, лихвени проценти и др.).
Финансовата политика на България след 10 ноември 1989 г. се развива в контекста на преодоляване на ограничителните рамки на плановата и директивна политика на държават от социалистическия период. От 1990 до 1998 г. тя се развива в рамките на т. нар. „политика на финансова стабилизация“ при изключително неблагоприятни условия, както обективни, така и субективни. По този начин, общата стратегическа цел на развитието е модернизацията на икономиката, осигуряваща устойчиви темпове на икономически растеж, основани на повишаване на конкурентоспособността на местните производители и структурни реформи, съобразени със световните тенденции. Приоритетните цели на финансовата политика са:
- създаване на законодателна рамка, която осигурява благоприятен инвестиционен климат и насърчава развитието на предприемачеството;
- значително намаляване на данъчната тежест и повишаване на ефективността на данъчната и митническата система;
- създаване на условия за развитие на финансовата инфраструктура и постигане на средносрочна финансова стабилност;
- постигане на балансирана бюджетна система и повишаване на нейната оперативна ефективност;
- реформиране на естествените монополи;
- създаване на условия за интеграция на България в световната общност.
Финансовата политика, в широк смисъл, включва бюджетна, данъчна, митническа и парична политика. Приоритетните цели на финансовата политика се постигат до голяма степен чрез бюджетна политика, чиито основни насоки са:
- осигуряване на финансова подкрепа за изпълнение на държавните функции;
- поддържане на финансова стабилност в страната;
- осигуряване на финансовата цялост на държавата;
- създаване на условия за социално-икономическо развитие.
Финансовата политика на България през 21-ви век отчита по-пълно потенциала на финансовия пазар за стимулиране на инвестиционната активност чрез създаване на допълнителни стимули за използване на наличните средства от домакинствата, международните финансови институции и фондовете. Съществени промени са направени и в областта на валутното регулиране. По този начин в началото на 21-ви век финансовата политика на България става по-предсказуема и целенасочена.
Съставител: http://potrebitelskikrediti.eu
